Официалното слово на проф. Иван Илчев
пред паметника на Васил Левски

проф. Иван Илчев

Уважаеми сънародници,

Казвам това, защото, струва ми се, не подобава точно тук да се кичим с временни титили и звания. Не ни прилича. Самият Апостол не прави разлика между хората в България, стига те да уважават законите.
Защо всяка година на този ден хиляди българи идват тук? Едва ли за официалния празник да слушат опротивели им слова, надути от патетика, на която Левски е бил винаги чужд. Върволица през целия ден. И оставят цвете. Сами, без да ги кара някой. С децата си това, което правят инак само на 24 май пред паметника на Св. Кирил и Методий. Защото са признателни. Но публичната благодарност обръгва и признателността втръсва. Защото се дивим на прозорливостта на съвременниците, знаели, че живеят редом с великан на мисълта и делото? Но това не е вярно. И тогава има, и злословия и обвинения. Нямало го е сега въобразяваното трогателно единство.
Като погледнем, като че няма какво толкова да отбелязваме. Въстанието, което Левски бленува, се провали.Дори когато изригна три години след смъртта му, бе всичко друго, но не и масово въстание. Освобождението се ражда не от героизма на бунтовниците, а от ужаса на поражението. Българите не се освобождават сами, както той иска. Освободи ги Русия. Съратниците му, които бе заклевал в смелост над Евангелието, не го отърваха от заптиетата. Българите, улисани в ежедневни тегоби, забравят дори и гроба му.
Та затова ли сме тук, мъчени от угризения и съжаления за нестаналото, защото сме гузни? Кои от нас са ангели? Познаваме ли ангели? А ни се иска да ни облъхне мъх на бяло ангелско крило. Праведниците да изтеглят нас-грешниците на небесата. А кои са праведниците? Не съвременниците, разбира се. По определение комай праведниците са винаги в миналото, което припомняме по случай и без случай, за да си вдъхнем кураж за сегашното, да вдъхнем вяра на самите себе си. Съграждаме легенди за самите нас, които ни възвеличават, които ни тешат. Левски като легенда, като политически мит е изкусителен за политиците, носи магията на лесните отговори. Затова ли сме тук? Като се замислим, доста упорит трябва да е човек у нас , за да не вдигне ръце и да работи не за себе си, а за другите. Левски вярва в бъдещето на държавата ни преди още да я има.
А сега е модерно да теглиш дебела черта между родина и държава. Обичаш Родината, не обичаш държавата. Пишат го във форумите българи, живеещи в чужбина, сиреч - напуснали държавата. Нея ние , заседналите тук, да я оправяме. Родината е наша и винаги е била наша. Държавата сме си внесли отвън, та я гледаме изпод вежди. А Левски вярва, че Родината му трябва да стане държава. И държавата, въпреки всичките ни оплаквания и вайкания, оправда очакванията му. Малки сме, но стореното не е малко-българите живеят на нивото на най-напредналата петинка от човечеството. Не е лошо за нация, претърпяла толкова изпитни, за която успех би било самото и съществвуване. Държавата вкара неграмотните селянчета в училищата, а после и в университета. Тя издигна храмове на културата като Народния театър, като Народната опера, като Националната художествена галерия; на науката - като Софийския университет и Академията на науките. Вместо порутените пътища, тя покри страната с мрежа от шосета и железопътни линии.Тя издържа и скептицизма на българина. А това е победа. Тук сме, защото Левски е свобода, защото той иска свобода и чиста република. Не каква да е - чиста! Защото свободата изисква и сам да работиш за нея, казва: «Трябва по-напред да си понаредим работите извътре». Защото свободата на духа е знание.Затова се чувстваме неуютно с политическата митологизация на историята. Искаме да летим свободно.Защото свободата е право на несъгласие. Защото само този, който не приема нелепиците на обществото, го тласка напред. Искаме свободата да е състояние на човешкия дух не за момент, а да е достойнство, което винаги да е с нас. Свободата да вярваш в инакомислието и да не цвилиш от възторг пред полуистини и неистини. Искаме да сме свободни, без винаги да гледаме с робско обожание към някого, да сме прикрепени към някого. А Левски казва: «На думи да не гледаме, а на работа.» И пак той: «Тежко е на един народ да очаква от едно или от няколко лица своето благополучие».Затова около неговото лобно място сега са извисени Св.Ал.Невски и Св.София - израз но българския дух, Софийският университет Св. Климент Охридски и БАН - на порива на този дух и Народното събрание , което трябва да е неговото въплъщение. Левски ни пленява с опасния си чар на човек, който иска да промени света , не заради себе си, а за другите - тези, които ще го забравят, а години по-късно ще се мъчат да си го спомнят с тъга за нестаналото. «Забравихме и се да си вървим наедно. Ако ще бъдем хора, нека бъдем хора!»